Май пак трябва да започвам с факта, че напоследък съм разредила доста писанките тук… Става ясно, че съм в черна дупка – и емиционално и… всякак си… Майчице, колко многоточия! Сега е ред на удивителните!!! Наличието им в излишек имаше връзка с влошено ментално здраве… май 😉

😀 Шегичка.
Та – мисълта ми беше за разните му пожелания, късмети и т.н. Няма пък да сложа многоточие, колкото и да ми е ще 🙂 Ще слагам усмивки 😀
Наскоро ходих на един рожден ден. Познавам отдавна рожденика и съответно, съобразявайки се с вкусовете му избрах книга. Надписах я според разбиранията му и се усетих, че толкова думи са отлитнали на вятъра…
Всеки път, когато подготвям късметите за Нова година, ги стихоплетствам, но помня толкова малко от тях. Сега ще сложа тук няколко (колкото помня) за да останат за поколенията 😀
1. „И предници и задници
При майстор „Матадор”
И гуми из зад граници
Създават Ви комфорт.”
Написано за конкретен човек, съответно фирма (хи-хи човекът фирма). След години, когато му се наложи да прави рекламно изречение в едно Русенско радио се ядосах, че не е използал точно този късмет за рекламата.
2. „На ученичките с големи __ци
Ще им пишат все шестици!”
Верно е!  Тук слачам от онова изчервеното емотиконче (blush)
3. „Ужким студенКи, пък как топлят?!”
Правописът е нарочен! Е, какво? не е ли вярно!?

И идва ред на надписът на книгата.

4. „Здраве, щастие и вино
Гаджета от холивудско кино!
Да пребъдат твоите идеи
Светът да бъде без евреи
Туй желаем го двамина
_____ и Ивелина”
😀 Струва си да се запомни, нали!

Боже Господи!
Няма да правя подробна класация по повод търсенията в блога ми, но това си плаче да бъде написано: „Патешко жълто течение”! А!?
Едно време, когато работех в едно русенско вестниче събирахме всеки един брой на вестника в папка. Та на тази точно папка каквахме „Течение”. Звучеше ужасно странно като кажеш на колежката си: „Подай ми течението”  🙂
Ами гадно си е да го чуеш: Бяло ли е? Жълто ли е?
Ами това патешко-жълтото? А?

Аз, че съм си блонди – факт!
Но, чак пък толкова… Правя си рингтон от една песничка на лапата (лаптопа). Експортирам си го в МРЗ формат и решавам да си го кача на талфончиту 😉 Синия зъб на лапата не ще за проработи… Не успявам да инсталирам софта на самсуняка, така че да успея с USB калебарката… И ми идва гениалната идейка да го прехвърля през SD слота… е да, ама… ядец! Write protected!!! Ам сия?!?!
Блъскайки се известно време с неизвестния проблъм 😉 се сещам за вездесъщите дискети… Те нали едно време имаха една джвачка, дето предпазваше срещу запис… заглеждам се в „облеклото” на миниатюрничката карта, дето благодарение на нея влиза в лапата и що да видя – същата работа, само че в умален вариант…
На кой да му дойде наум в русата главица…
Ето я и песничката… Не ми се смейте – аз си я харесвам!!!

Някога, дали вече всъщност не е много отдавна, ужасно обичах да получавам писма. Отделен е въпросът, че ме мързеше да пиша, но получаването… ах трепетното очакване около пощенската кутия… Беше си страхотно преживяване.
Офтопик: караха ме да пиша писма на баба и дядо (родителите на баща ми) живеещи на другия край на България. И досега мога да си ги цитирам наизуст: Ние сме добре, при нас времето е хубаво, а как е при вас 🙂  Сигурно възрасните хора са се радвали на детските ми буквички и нарисуваните ръчички.
Та, ако някой друг ме изпревареше на пощенската кутия и донесеше писмото в къщи, винаги ме караха да клякам. Не съм се съпротивлявала и си бях свикнала. Сигурно е било доста разпространена практика, защото днес, като се заговорихме в офиса всички потвърдиха клякането за получаване на писъмце. 🙂

Не си спомням откога не съм номирала истинско писмо в пощенската кутия – само сметки и хартиен спам.

Та сега как стои въпросът с електронната поща: Навремето клякахме – сега кликаме.

Перлата в короната на търсенията ми наскоро. Пропускам зеещите дупета и тем подобни повторения. Какъв (каква) трябва да си, за да стоиш и да мислиш върху фундаменталния въпрос защо някои жени са обичани, а други не!?!?
Значи… стоиш и мислиш… по едно време се усещаш, че само стоиш 😉 И питаш гуглето 😀 А то какво ти казва: Жените са създадени за бъдат обичани, а не разбирани… Малииии… колко мъдро звучи!
Всъщност някои го могат – други не. Могат го тези, които не задават тъпи въпроси на всезнаещия интернет, Могат го и тези, на които през лятото им е топло, защото не стоят на течение, предизвикано от двете дупки на главата, през които би трябвало да слушат, а не да пропускат свободно въздушното пространство.
А тези, които знаят да си въртят само дупето в кръчмата, покетрени върху масата на фона на безумната чалга и дори не могат да врътнат една свирка като хората? Абе и за техният експрес ще се намерят пътници… Значи кои останаха – момиченцата, комплексирани от по-красивата си приятелка, която си върти малко по-добре дупЕто и обира овациите на зачервените, лъснали от пот кретеноиди, проточили ей такива лиги…

Хм… а дали пък само не стоя?


Натъпкала съм си флаша с Алис Купър… До Варна и обратно… Удачен избор на музика за каране по магистралата, нали? 😉

Ей, всички изпращяваме!!!

Стоим си възможно най-кротко с колежката на масата, докато чакаме костенурката-сервитьорка да ни донесе манджичките. На съсдната маса една дама споделя нашата участ и нервно потропва с маникюр по масата.  Приближава се мъж в работни дрехи, вероятно неин колега и я осведомява:

– Търси те една куриерска услуга.

– И какво? Намери ли ме? – отговаря дамата, при което за секундичка забравих вълчия глад и октомврийската революция в стомахчето си, избухвйки в неудържим хил!

Знам, че не е културно да се подслушват чужди разговори в заведение, но пък Господ ми е дал уши да си служа с тях и по предназначение, и после да плющят, докато хапвам 🙂

Ако го отвориш, затвори го.

Ако го запалиш, загаси го.

Ако го отключиш, заключи го.

Ако го счупиш, признай си.

Ако не можеш да го поправиш,

извикай някой, който може.

Ако го вземеш назаем, върни го.

Ако го цениш, грижи се за него.

Ако я оплескаш, изчисти я.

Ако го преместиш, върни го на място.

Ако не е твое и искаш да го ползваш,

помоли за разрешение.

Ако не знаеш как да си служиш с него, не го пипай.

Ако не е твоя работа, не задавай въпроси.

Ако не е счупено, не го поправяй.

Ако ще разведриш нечий ден, кажи го.

Ако ще опетниш нечие име, запази го за себе си.

Неизвестен автор

Няма да казвам защо го написах и без това човекът не чете тук. 🙂  Взех го от „Пилешка супа за душата“ – трета порция.

Много се изписа по повод гадните шофьори, дето не спират на пешеходни пътеки, не дават път на пешеходците, пресичащи на зелено и т.н…. А напоследък прави впечатление поведението по пътищата на една обособена група пешеходци, най-често момиченца на училищна възраст, с натикани панталончета в ботушките и нацапотени като цветни телевизори.
Пресичат платното като народна песен – дали е на пешеходна пътека, на светофар, светещ зелено или червено, или просто някъде по улицата – няма значение. Важното е, че се движат със скоростта на костенурка. С единствената идея да ги забележат. Просто друго обясннение нямам за скоростта имна придвижване.
Друга характерна черта на тези субекти е придвижването им на тумби. Едното тръгва да пресича изневиделица, походката е предизвикатлно бавна, с характерно поклащане на ханша… Останалите или го последват или ако проявят капчица здрав разум в малоумките си стоят на безопасно разстояние, но после биват подлагани на опустошителна критика от „смелата”: „Що нйе присйечйе, маа?”
Следствието? Че ги забелязват – факт! Слава на Бога, че ги забелязват, иначе – лошо!!! Спирачки, клаксон, ругатни!!! Интересни ли са? – Тъпи са! Рискуват си живота за едното нищо. Ама наистина нищо!

Аз съм толерантен шофьор. Винаги спирам на пешеходни пътеки. Когато имам възможност и не преча на останалите спирам за да дам път на друг шофьор, чакащ на гадно място да се включи в движението. Правя го с удоволствие и усмивка. Но тия момиченца ме вадят от равновесие – идва ми да изляза от колата и да ги хвана за пиргите!!! Всъщност бих им направила услуга, нали?

Трите удивителни са знак за неуравновесено душевно състояние. Знам!!!
И какво от това – Факт! Напоследък съм така:

То, вярно, че всяка година започва с ненормално темпо – да… Но тази бие рекордите: То не беше смяна на процентите за осигуряване; то не беше смяна на НКИД (не питайте…) А и допълнително смяна на сметкоплана в Общинката, общинските фирми и поделения – общо около 60-70 броя.
Дойде ми в повечко… ПОнякога съм се оплаквала от многото работа, но в повечето случаи ми е действало стимулиращо. Защо ли този път жадувам за момента, в който ще успея да обиколя всички и ще ми остане мъъъъничко, съвсем мъничко временце за една крааааааатичка отпускчица…
За два дни ми се събират къде 300 км из Русе и околностите… една лека катастрофа (не бях виновна – попаднах в „мъртвата точка” на една кифла… само дето нямах време за КАТ и т.н.); едно търсене на познат с кабели за акумулатор, щото бях забравила включени фаровете (виновата!); няколко уикенда с гости на вилата (е, любимият е с предимство)…
Та така… ще се оправя… Ама другата седмица!!!
Знаете ли какво значи това? – Всяка една друга – само не тази!
И за да не изперкюлясам съвсем:

Хайде доскоро – в матрицата!