Неискрено и обществено


След любезната покана на Нийли, ама много след да взeма и аз да драсна нещичко за Поп Каро…

Двамата били съученици в съседни класове в гимназията, познавали се, заедно ходели да пушат през голямото междучасие на „Пушкома”, но дотук. Никой не можел да каже за другия каквото и да било лошо нещо, но защо ли и добри работи не си говорели.

Случило се така, че зимната ваканция на последната година от гимназията организирали група за почивка във Велинград. Двамата се записали. Пътували през нощта с влак – романтика, всички от купето спят. Отдавна е минала средата на нощта, а само двамата си седят кротичко на зелените седалки подрусвайки се в такта на влака. Тихичко разговарят за да не пречат на останалите, а темите им са необятни. Стигат до различните религии и вярвания, ритуалите, съпровождащи всяка от тях… Тя е легнала в скута му, а той се е привел леко за да я слуша по-добре. Ръката му се спуска по косите й неведнъж и той задава един въпрос: „А ти би ли приела моята религия? В нея няма изповеди, няма забрани, табута, има само една всепоглъщаша любов и вяра в другия? Всеки от нас ще е божество?”
А бяха млади и зелени…
Сега всеки е по своя път, но вярвам още пази спомена за онази вълшебна нощ, когато простичките думи придобиха нов смисъл, вярата е нещо свещено, а всеки оттогава е божество!

Животът е къс и осран, като кокоша стълбичка. (с извинение за лошата думичка)

Неведнъж е писано за прословутото гаранционно обслужване от някои фирми. Ама като се случи и на мен, просто ме сърбят пръстчетата да турна и аз моето си мнение по въпроса.
Имам фотоапарат, гаранционен… Един ден както си работеше, при поредното пускане започна да размазва снимките.

Ей така – цветовете се стичаха. Една оперна певица, която се опитах да снимам има образ на абсолютен вампир! Ама не е много коректно да я показвам тук, щото момичето си е красавица, а на снимката… Не, че би се познала де. Но нека сега да продължа с мъките.
Та значи – отивам аз в посочния адрес на гаранционната карта, оказва се русенска фирма – досега не съм чувала лоши отзиви за тях, а и целта ми не е да ги оплювам. Става въпрос за „Атлас-К”. В интерес на истината ме посрещат учтиво, приемат ми фотоапарата с уговорката, че те са само логистичен център и ще го пратят в София на ремонт. Дори момичето ме предупреди да си взема всички джаджи от него, за да не се изгуби нещо. Свалих даже батериите. Но оставих SD картата, защото на нея са развалените снимки и снимките от преди това…
Обаждат ми се по телефона да си взема фотоапарата. Отивам значи и веднага ми тикат листчето да подписвам… Казвам,чакайте малко да го проверя, все пак. Слагам батериите – снимам – о чудо! – работи. В това време едно момченце също си получава фотоапарат Kodak. Той миличкия нямаше късмета да си пробва стоката – липсваше му литиево-йонната батерия. В този момент се усетих да проверя моята карта – ядец – зее празна дупка на мястото й. Взех документите и описах подробно липсата. От Атлас-К ми обещаха да се обадят в Мост компютърс и на втория работен ден да си получа картата. Никак не исках да вдигам панаири тук в Русе. В края на краищата те тяхната работа си я свършиха, пък и ме предупредиха. Оттогава минаха вече две седмици и ни дума, ни вопъл, ни стон. Само се чудя кога устата им ще промълви Антон! Днес след поредното запитване се оказва, че в сервиза в София не могат да намерят картата и пак вдигат рамене!
Сега, не се заяждам само заради спорта. Картата е 1 GB и не струва майка си и баща си. Като не могат да я намерят, ми да ме компенсират с друга. То така е много лесно: Не мога да намеря нещо си, оправяй се! Днес предупредих Атлас-К, че утре отивам в „Защита на потребителите”. Ситуацията е такава, че сигурно те ще го отнесат! Ама съм бясна! Чудя се дали да напиша един имейл до Мост компютърс, защото работата по телефона здраво се запече. Като поискам да ме свържат със сервиза ми пускат музика и край – никой не го вдига проклетия телефон! Или пък да оставя компетентния орган да си свърши работата?

В последно време и звезден прах да ми се случи да видя пак ще ми заприлича на заразен плъх!
Всяка година започва с ненормално темпо. Поне последните три са така.. при мен! С всички тия промени в осигурителното и данъчно законодателство всяка година! бррррррррррр… Дори да задам елементарния въпрос какъв е смисъла от промени в нещо, което така или иначе води до един и същ резултат няма да намеря отговор… Просто защото и резултатът е съмнителен до безбожие! Защо господата законотворци решиха преди Местните избори да сменят процента на осигурителната тежест за ДОО е ясно. ОК – намаляват вноските, правят си някакви сметчици за… абе и аз незнам вече за какво! Дали някой би отишъл да гласува изобщо; и дали би гласувал за предложилите това решение май няма особена връзка! Ама защо през годината, бе Аланкоолу!?!? Така – сега в началото на Новата няма да сменяме процента – ще сменяме съотношението!!!
Вот тебя здрасти!!! Ами плоския данък и компенсирането на ниските заплати? И всевъзможните призиви от камари и сдружения на работодателите! Хайде да си говорим честно – ако един работодател те е осигурявал на минималния осигурителен праг, а на ръка ти е давал разликата – няма да го промени сега, нали? А онзи, който си осигурява работниците си на реално взетото няма нужда да ги компенсира. Начин да се вдигнат заплатите в бюджетната сфера? – глупости от 1001 нощ!!!
И вездесъщите болнични!!!
В началото на миналатта година луди ни направиха с тях – сега дочух господинът Христоскова да прави неприлични предложения по телевизията да се били връщали болничните пак при работодателите!!! А какво стана с Австралийската система, дето само трябваше да зачислят по едно кенгуру на счетоводител, че да ходи по инстанциите, пък ако случайно го освободи за малко да го дава срещу определен наем на болните работници, че да търчи по лекари, банки и НОИ!?!?
И отново промени в Декларация 1 за НОИ!
А сега де!? Бюджетните организации нямало да имат Минимален осигурителен доход!!! Ами тогава за какво сте приели недоносчето Закон за бюджета на ДОО? А? Там нали си има прагове за дейности като „Общофункционално управление на държавата на централно и местно равнище”? Ако и това не е бюджетна сфера – здраве му кажи!!! Пък да не споменаваме за различните цифрови кодове на НОИ и Статистиката, касаещи едно и също нещо – така наречения НКИД!
Ей!!! Не ме разбирайте погрешно – не споря само за спорта или да си излея отровичката, защото съм побесняла. Някой някъде няма връзка първо с главния си мозък, после с централизираната си ситема за събиране на информация, а накрая и с реалния свят изобщо!
Ами да отида да го вържа – за предпочитане в тапицирана стаичка за кандидат-наполеони с по-длъжки ръкавчета на ризката му!

Нали така казват?

Разказвали са ми за двойки, които след раздяла, или дори ужасен развод, преоткриват с нова сила чувствата си, или по-скоро плътските радости (иииииии… като Дадо Поп се изказах). Не вярвам да има някой, който след дълга връзка и раздяла, да не си е фантазирал за нощ с бившия/бившата в леглото… или на фотьойла… или на автоматичната пералня 😉 Някои не остават само с фантазиите си, а ги преживяват. Необходимото и достатъчно условие е желание и от двете страни. А такова обикновено не липсва.

Минава време… хората се променят… понякога лошите спомени се забравят, а понякога разбираме, че точно те могат да се превърнат в допълнителен стимул за фантазията…

Замислих се за това и изведнъж ми просветна къде е разковничето. Ами да – всичко е до обвързването! Когато сте били заедно сте били обвързани, нали? Това е било задължение, нали? А когато се превърне в забранен плод? – тогава какво?

Естествено такива връзки не продължават дълго. Те по дифолт са кратки, бурни и… без аплодисменти! 🙂 Зрелите хора умеят да ги различават от истинските.

Незнам… Грешно ли е това? Струва ли си? Не е ли излишно емоционално претоварване без някакъв смисъл в бъдещето? Малко напомня на връзка със семеен партньор – едно временно ти е и хубаво и едно такова спокойничко, като че всичко е само наужким…

Добре де… Получих любезната покана на Белослава Чолакова. Благораря ти за милите думички :). Преди време Нед ми изпрати подобна, но за 5-те неща.. Сега се чудя да разширявам ли обхвата на разкритията относно моята личност само с 3 още, или да съчинявам още 8… Какво пък – да се пробвам и да видим какво ще се получи на практика…
1. Понеже времето е едно такова отпускарско и курортно, тук му е мястото да си признавам, че не обичам да ходя на море в общоприетия смисъл на думата – искам да съм на бунгало на брега на морето, с изглед към морето, с баня и топла вода, но да е на дивашко местенце – т.е. наоколо да не бъка от ревльовци със сополиви носове, които да хленчат, че искат във водата, а майките им да крещят по дифолт да внимават да не счупят фикуса.
2. Незнайно защо, след като любимия ми цвят е зелено, напоследък всичките новозакупени дрехи са ми в бежово!?
3. Още няма кола… току що шефът ми се обади за една астричка… от любимите ми – хеджбек! Дано да стане!!!
4. Една голяма част от приходите ми отиват за таксита… ми не обичам много-много да ходя пеш! Затова стискайте палци за колата – при всички положения ще ми излиза по-изгодно!
5. Блондинка съм… нищо, че веднъж един познат ми каза, че по-добре би било да съм брюнетка (от гледна точна на външния вид, а не на интелекта 😉 ), защото така съм била приличала на „манджа без червен пипер”, цитирам!
6. Обожавам да си купувам обувки, но на чантите не обръщам винаги подобаващото внимание!
7. С компютрите съм самоука, от училище нищо не разбрах за тях – ама пък какво ли се учудвам – тогава ни караха да правим автоматична информационна система на бейсик – на мен ми се беше паднало да вмъквам текст… блааааа… добре, че имах съученик, който ми я написа, а аз дори в преписването съм била допуснала грешка и не тръгна – имах 5!
8. Като за последно – това, дето го правя в момента никак не се връзва с мен като цяло! Не обичам да разкривам себе си! Това понякога обърква хората и си мислят, че съм студена, безразлична и несподеляща… От всичко най-мразя някой да проявява съжаление към мен. И заради това не обичам много и да се оплаквам!

Вчера така се смях на една история, разказана ми от приятелка, че не мога да се въздържа да не я плясна и тук…

Действието се развива в кабинета на небезизвестен психиатър в провинциален град (не Русе)… Та значи за да влезеш при доктора, трябвало първо да си представиш квитанция от заплатената такса.

Влиза дамата, бърка в чантата и си подава квитанцията… Доктора вперва поглед в нея, поглежда въпросително пациентката и заключава: „Но, госпожо, вие трябва да си доплатите!“ Стресираната от констатацията жена поглежда бележката и в този момент се усеща, че е подала всъщност квитанцията от ВиК за платена вода! 😀

Е, добре де… Тя с нужда от психиатричен преглед, а докторът?!?!

По този повод: „Всички сме за Бяла“ 🙂

« Предишна страницаСледваща страница »