Неискрено и обществено


Празници са. Лятото е към края си. Емо Чолаков предвижда разкошно време през четирите почивни дни. Идеален момент за разходка до планината. Организираме се на време. Търсим, проучваме и резервираме двуфамилна къщичка във въпросния ПАРК ХОТЕЛ (гръмко звучи, нали). Негативните коментари из форумите си обясняваме с факта, че на българина не можеш да му угодиш… ту млякото горещо, ту пък друго нещо 😉
Искат ни капаро – ОК. Пристигаме. Четири човека сме, а ни искат само една лична карта за регистрация. Как успяват да попълнят адресните карти на останалите трима души – мистерия и загадка! Със самото пристигане предплащаме за четири нощувки, включващи закуска и вечеря на блок-маса. (смешка: в сайта им думичката е написана по два различни начина: „блоГ маса” и „блоК маса” – какво пък все единият ще е верен).
За да сме честни, трябва да отбележа, че мястото е красиво, паркчето е приветливо, има басейн и джакузи… Но дотук. Неподдържано е. Стаите са занемарени, бойлерът в банята тече. (млякото горещо). И да си дойдем на думата: що за идиот трябва да си, че да не можеш да преброиш масите в ресторанта и да сложиш знак за равенство с броя на стаите!?!? Закуската и вечерята са под час. Идва уреченото време и се започва едно препускане за да си заемеш маса в ресторанта. Едната вечер се оказахме без маса! Ние и една много симпатична двойка. Поставих спокойно на персонала проблема, като предложих и разрешение: да извадят една маса на терасата, където имаше две свободни пейки, но не би! Собственикът, когото разпознах по снимката от брошурата беше заел една маса, заедно с вероятно негови гости. Покри се като шушумига и отказа да съдейства. Персоналът ни нареди да чакаме, защото нямало било да притеснява останалите гости, като сложи допълнително маса. Ха сега познайте кое беше по-притеснително за гостите – моят скандал или ако на мястото, където така или иначе вече имаше две пейки беше добавена една маса!?!?
Хубава работа, ама арменска! Не ми дреме, че фамилията на собственика е Халваджиян и по стените висят снимки на небезизвестната ТВ фамилия и Сие. Като предлагаш услуга срещу заплащане и държиш да ти се предплаща изпълни си и твоите обязаности точ в точ!!!
Постинга ще кача в нета, вероятно когато се прибера, щото и от обещания интернет няма помен! Ще си добавя и моите негативни впечатления към другите, на които не обърнах внимание, уви!
За завършек защо ли ми идва на ум онази крилата фраза на Димитър Попов, която ще перефразирам: За Бога, за Дявола, за всичките 40 мъченици и светии, братя, не ходете в хотел Мара Гидик!

Много се изписа по повод гадните шофьори, дето не спират на пешеходни пътеки, не дават път на пешеходците, пресичащи на зелено и т.н…. А напоследък прави впечатление поведението по пътищата на една обособена група пешеходци, най-често момиченца на училищна възраст, с натикани панталончета в ботушките и нацапотени като цветни телевизори.
Пресичат платното като народна песен – дали е на пешеходна пътека, на светофар, светещ зелено или червено, или просто някъде по улицата – няма значение. Важното е, че се движат със скоростта на костенурка. С единствената идея да ги забележат. Просто друго обясннение нямам за скоростта имна придвижване.
Друга характерна черта на тези субекти е придвижването им на тумби. Едното тръгва да пресича изневиделица, походката е предизвикатлно бавна, с характерно поклащане на ханша… Останалите или го последват или ако проявят капчица здрав разум в малоумките си стоят на безопасно разстояние, но после биват подлагани на опустошителна критика от „смелата”: „Що нйе присйечйе, маа?”
Следствието? Че ги забелязват – факт! Слава на Бога, че ги забелязват, иначе – лошо!!! Спирачки, клаксон, ругатни!!! Интересни ли са? – Тъпи са! Рискуват си живота за едното нищо. Ама наистина нищо!

Аз съм толерантен шофьор. Винаги спирам на пешеходни пътеки. Когато имам възможност и не преча на останалите спирам за да дам път на друг шофьор, чакащ на гадно място да се включи в движението. Правя го с удоволствие и усмивка. Но тия момиченца ме вадят от равновесие – идва ми да изляза от колата и да ги хвана за пиргите!!! Всъщност бих им направила услуга, нали?

Влизам в магазин да си взема нещо за обяд. Заставам пред кулинарния щанд и си поръчвам: „една лъжица от тази салата в малка кутия“. Дотук добрееееее… нищо страшно, нали? Обаче последвалият въпрос ме втрещи: „Вътре ли?“ Ококорвам се, и питам: „Ами къде?“

Аз ли нещо?.. Или времената са нещо?.. Или хората наоколо нещо?..

Хм…

Вчера пътувам из града и съм пуснала някакво радио – незнам кое. Върви рекламен блок и изведнъж се заслушвам: Реклама на АЕЦ Козлодуй! Втрещих се!
На кой гениален мозък би му хрумнало да рекламира АЕЦ-а!?!? И то по някаква радиостанция, а? И какво – ако не се рекламира няма ли да си купиш ток, произведен от нея. Ама то всъщност кой ли те пита!
Излагация е, ама защо в ефир, бе тараланкоолу!? Да не би на Вальо Топлото да му е станало тъмничко там, че да иска някой светещ при него?

Ей тук бях описвала преживелиците си с едни любезни съседи, решили да ме образоват на тема чалга.
Мина се не мина един месец и вот тебя здрасти, решили да ме изпитват дали добре съм си научила урока. Ама как така, бе аланкоолу? Какви ще са критериите за изпита? По какъв материал ще се изпитваме?
Снощи, рано рано започна изпитната сесия – този път някъде къмто 1 часа. Тези хорица съвсем са снижили възрастовата граница на учениците!!! Племенникът ми, на няма и 4 години, беше на гости у нас заедно със сестра ми и познайте дали не възропта срещу така наложената образователна и изпитна система!
Е, дали кака ви Ивка дали не проведе решителни действия? Обади се в инспектората и дойдоха двама инспектори, любезно поканени лично от нея на проверка. Резултатът ли? Спряха изпитната сесия. Започнаха се едни караници, блъскане на врати и накрая изпитващите се изнесоха към някой университет да продължават изпита. Университета ще да е бил някоя от чалготеките из града – поне се надявам да е било така!

Ей, какви добри хора са се навъдили на тоя свят!!!
Едни такива отзивчиви. Дочул някой от някъде, че не съм наясно с чалгата. И веднага се захваща да ме образова! И то как: ами за да не ми отнема време от деня – прави го през нощта – къде 3 – 3 и половина! И значи… събуждам се и започвам да се наслаждавам… Ама и с езиците трябвало да съм наясно – това сръбски, гръцки, цигански, турски… требе да си ги знаеш, че знаеш ли…
И това при положение, че миналата седмица бях в отпуск и съм си размърдала часовете за спане, та в неделя срещу понеделник не съм мигнала. В понеделник вечерта лягам и заспивам като бял человек… Да, ама не! Как така ще спя – трябва да се образовам!!!
Търпях, търпях… Минаваха ми мисли за полиция, милиция, милицелия… И накрая реших. Аз пък ще ги науча тия добри хора да разпознават часовника. В 4 и половина вече се разкрещях като на селска сватба през терасата и о! Чудо! Спряха образователната терапия. Ама взеха да си прибират масата и се започна едно дрънчене и трещене.
Точно тогава ми хрумна гениалната идея! Аз пък ще ги образовам с траш метъл! И сутринта, с полупритворени очички, ставайки за работа надух уредбата!!! Ами да им помогна и аз мъничко де! Ама не успявам да догоня тяхната добринка… Спрях я на излизане от вкъщи. Като се прибера довечера ще видим докъде ще я докараме образователната ни система!

Та относно играта с четирите филма и след поканата на Деничеро… Седях и мислех, и мислех, докато по едно време се усетих, че май само седя…

Първи филм: „Нощи в бял сатен”– бях още ученичка тогава, но някъде между основното и гимназията. Този филм ме „онеми”! Той, верно че си е почти ням – Факт! Но ме разтърси. Става въпрос за нюйоркски фотограф, снимащ фотосесия за клошарите в града и разглеждайки суровия материал попада на едно и също красиво лице на млада жена, облечена в дрипи. Не, няма да правя анотация на филма, съдържащ всичко май 2 или 3 диалога, но беше невероятен. Не съм го търсила специално в нета, вероятно е показателно това, че не искам да си развалям впечатлението от него, но все пак бих била благодарна ако някой го намери и се обади. Да, саундтрака към филма е небезизвестното парче на Moody Blues – Nights in white satin.
Виждате ли какво ставакогато веднъж вече ти е дефлорирана клавиатурата откъм романтика – няма спирка!
Втори филм: „Филаделфия”. Май бях писала преди време, но не ми се рови сега назад, та този филм го гледах на няма и 20 години в киносалон с тогавашно кандидат-гадже… В сублимния момент, когато защичничката на адвокатската кантора редеше заключителната си пледоария и героят на Том Ханкс (не помня името) се свличаше на пода под обстрела на думите: Еди-кой-си умира, ФАКТ, еди-кой-си е болен от СПИН, ФАКТ, еди-кой-си е озлобен, ФАКТ…” на мен така ми се дорева… Дишах дълбоко, през носа, безшумно и тъкмо овладях напиращите отвътре течни емоции и се започна едно бърсане на очила и очи, подсмърчане – младежът до мен! Е, хвана ме яд, че не се наревах и аз като хората. По същото това време работех в местен вестник и пусках безплатно анотациите на премиерите в русенските кина и съответно ги гледах всичките. Въпросният господин беше нещо като PR на кинефикацията… Та какво ли не прави човек от либоФ. Ама да уточня: тогава все още не бях блондинка, в противен случай може би щях да му вземам парички за рекламата. Знае ли човек!
Трети филм: „Сексът и градът”. Е няма такъв филм, просто! Четох и книгата, , но това е единият от двата случая, в които филмът е по-добър от нея. Другият такъв е „Дяволът носи Прада”. Сега ако някой вземе да ми скочи и каже, че това е някакъв феминистки сериал, да си гледа работата и „Робинята Изаура”. Наистина четири жени си говорят за мъже, но това не е така отвратително и за гледащите го представители на мъжкото съсловие. С редки изключения, които само повърждават правилото. И ако продължа разсъжденията си то това чудо „Феминизмът” задължително е сътворено от някой мъж! Не е възможно една жена сам-самичка да реши, че иска да ходи на работа, да гледа деца и едно временно с това да е перфктната домакиня, любовница… Мъж е виновен, и о задължително някой по-стиснат!
Четвърти филм: „Козият рог”. Време беше да сложа и един български. И естествено слагам най-добрия. Нищо, че е с 2-3 реплики, отново… Гледах и римейка – отвратителна грозна картинка! Жалко за Мария Нейкова, Катя Паскалева, Антон Горчев… Царство им небесно!
Бройката – само четири – не достига. Пропускам уважавани заглавия особено от българското кино: „Хълмът на боровинките”, всичките комедии на Тодор Колев – „Господин за един ден”, „Двойникът”, „Опасен чар”… От сериалчетата: „Д-р Хаус”, „CSI”, „Приятели”. Имаше и един български сериал „Дом за нашите деца” – и той ми липсва…

Сега следва да предам щафетата: Да сядат да мислят: Нийли, Неуловима, Дачи и Нед!

Следваща страница »