Мои си работенца


Боже Господи!
Няма да правя подробна класация по повод търсенията в блога ми, но това си плаче да бъде написано: „Патешко жълто течение”! А!?
Едно време, когато работех в едно русенско вестниче събирахме всеки един брой на вестника в папка. Та на тази точно папка каквахме „Течение”. Звучеше ужасно странно като кажеш на колежката си: „Подай ми течението”  🙂
Ами гадно си е да го чуеш: Бяло ли е? Жълто ли е?
Ами това патешко-жълтото? А?

Някога, дали вече всъщност не е много отдавна, ужасно обичах да получавам писма. Отделен е въпросът, че ме мързеше да пиша, но получаването… ах трепетното очакване около пощенската кутия… Беше си страхотно преживяване.
Офтопик: караха ме да пиша писма на баба и дядо (родителите на баща ми) живеещи на другия край на България. И досега мога да си ги цитирам наизуст: Ние сме добре, при нас времето е хубаво, а как е при вас 🙂  Сигурно възрасните хора са се радвали на детските ми буквички и нарисуваните ръчички.
Та, ако някой друг ме изпревареше на пощенската кутия и донесеше писмото в къщи, винаги ме караха да клякам. Не съм се съпротивлявала и си бях свикнала. Сигурно е било доста разпространена практика, защото днес, като се заговорихме в офиса всички потвърдиха клякането за получаване на писъмце. 🙂

Не си спомням откога не съм номирала истинско писмо в пощенската кутия – само сметки и хартиен спам.

Та сега как стои въпросът с електронната поща: Навремето клякахме – сега кликаме.

Ако го отвориш, затвори го.

Ако го запалиш, загаси го.

Ако го отключиш, заключи го.

Ако го счупиш, признай си.

Ако не можеш да го поправиш,

извикай някой, който може.

Ако го вземеш назаем, върни го.

Ако го цениш, грижи се за него.

Ако я оплескаш, изчисти я.

Ако го преместиш, върни го на място.

Ако не е твое и искаш да го ползваш,

помоли за разрешение.

Ако не знаеш как да си служиш с него, не го пипай.

Ако не е твоя работа, не задавай въпроси.

Ако не е счупено, не го поправяй.

Ако ще разведриш нечий ден, кажи го.

Ако ще опетниш нечие име, запази го за себе си.

Неизвестен автор

Няма да казвам защо го написах и без това човекът не чете тук. 🙂  Взех го от „Пилешка супа за душата“ – трета порция.

Ех, рошава главО! Пак ме вкара в играта! Айде…

Ама хайде да уточним – кой или кое ме прави щастлива…

Аз по принцип съм вятърничево същество, което никак не е трудно да бъде зарадвано! Веднъж приятелче ми каза, че много лесно може да ме разсмее 🙂 Ми такава съм си, пък! Е, все пак, нека недоброжелателите да не си мислят, че постоянно се кискам като пача! То си зависи и от настроението, но понеже съм гореспоменатото проветриво нещенце лесно ми минават и ядове и умора, че и прословутата скорпионска злобичка. Обичам да се смея!

Щастлива съм, когато се уча да правя нещо ново – хвърлям се с ентусиазъм и нерядко успявам… е имам си и провали. Например от мен никога няма да излезе нещо, свързано по някакъв начин с изобразително изкуство. Опитите пропаднаха още в детската градина, когато ни караха да рисуваме куче, пък моето излезе на мечка! Май за това бях споменавала някъде…
Дотук с глаголите, т.е кои действия ме правят щастлива.

А сега е време на съществителните-собствени 😉

Обичам си семейството. Цялото, дори и тези негови членове, които се пренесоха в по-добрия свят. Липсват ми често. Щастлива съм от срещите и с онези роднини, които не съм срещала от години, но с които въпреки всичко много се обичаме. (По тази логика трябва в най-скоро време да прелетя до Пловдив). Обожавам племенниците си. На моя двадесети рожден ден се роди племенницата – Ива. Естествено е слабостта на леля. Искрено вярвам и съм щастлива, когато тя ми казва и показва, че съм най-добрата й приятелка. Племенника ми е по-мъничък, но разбира се и него обожавам!
Приятелите!!! С главно „П”! Любимият също е преди всичко най-добрия ми приятел, в когото мога да тръгна за ръчичка и … така до края на света! Обичам ги. Правят ме щастлива. Надявам се да им отвръщам със същото.

Същесвителни-нарицателни (лелеее… какви само думички зная)

Обичам вечерите: и тихите и бурните. Аз съм нощно животно и никак, ама никак не ми се заспива вечер! За разлика от тях, сутрините са ми кош-мар-ни!!! „Вечер ме бият да лягам, сутрин ме ритат да ставам” 😀 Обичам шума на листата вечер… създава ми усещането за цялостта и силата на природата и в стомахчето ми се настанява едно такова предчувствие за нещо хубаво…
Обичам си Кокито 🙂 Корсичката 🙂 В момента я няма, щото е в Плевен!! без мен !!! Ще изтрая някак си до другата седмица. И обещавам, ще си я занеса да я измият, освежат, ондулират… Ми тъй де… да си приличаме 😉
Обичам да обичам! Това е!

Нали се сещаш как ти става судено, когато от най-топлата стая трябва да излезеш навън в мразовито време. Същото е и с емоциите. Тресат те няколко дни, весело ти е, гъделичкат ти стомахчето, а после?
После ти остава рутината от работата. После ти остават близките хора, които си заривал с всевъзможни подробности около горящия доскоро огън в главата (слава на Бога само там) 😉
След големия купон винаги идва момента на досадното чистене и подреждане на къщата… изхвърлянето на боклука… Чудиш се откъде се е взел в такива количества… Нощем си ревизираш и боклуците в живота. Но пък къщата вече е толкова свежа, ухаеща на чистичко и препарати, че отново ти става най-уютното и приятно място за кротички вечери на запалена камина с книжка в ръка.
В такива моменти ми липсва един хубав чист бял сняг навън за да е идилията пълна.

И такааа… след 15 години, дълго чаканата среща се състоя!
Странно е усещането… Естествено, не очаквах да е същия както тогава, но много остарял ми се видя… и пораснал… на височина. Или пък аз тогава съм ходела на кокили – наистина тогава ходех на много високи обувки. Нали се сещате какви старания бях полжила за външния си вид. Че 15 години са това – не е шега работа.
Докато се приготвях за срещата си мислех как тогава, когато той си тръгна за Унгария, си мечтаех, че някой ден ще се върне, аз ще съм пораснала, ще съм дъ Дамата с Кариерата (да бе, да), ще се явя на срещата с лъскава кола (хи-хи Корсичката да ми е жива и здрава). Признавам, че пеперудки пърхаха в стомаха ми.
Не ми достига талант да опиша цялата емоция около срещата. Такава радост, такова въодушевление… Всъщност ние сме си същите деца от едно време, само, че поостарели и посбръчкотени! Изобщо не ни стигна времето да се набърборим! Нещата се получаваха точно както някога, с тази разлика, че сега вече спокойно назоваваме всичко с истинските имена, говорим си по-искрено и без заобикалки… абе като възрастни 😛
Не съм вярвала, че някой ден, на толкова години ще мога да преживея подобна емоция! Хубаво е…

Знам, че ще прозвучи като серия от „Дързост и срамота”, но просто случката си плаче да бъде разказана.
В събота беше големият купон послучай моето ЧРД и сме се събрали на вилата с приятели. Едните вече са прстигнали, очакваме другите… Звъни стационарния телефон, който всъщност още държим заради крайно лошият обхват на мобилните… Вдига любимият ми телефона, учуден казва: „Момент, сега ще се обади” и ми подава слушалката със странен поглед. Аз поемам разговора, при което отсреща прозвучава приятен мъжки тембър, търсещ именно мен. Гласът изобщо не ми е познат… Разговорът протича горе-долу така:
– Здравей! Надали ще се сетиш кой ти се обажда. Спомни си един твой приятел, който замина за Унгария!
Аз, прекръствайки се, няколко пъти успявам да стопля за кого иде реч, но това пък не намалява момента на потрес! Някакъв призрак се явява на сцената, изплувайки от небитието! Първо – не съм го виждала или чувала момчето от 15!!! Да петнайсет години. Второ – как се е добрал до номера на вилата!? Поредно – как изобщо по дяволите се е сетил за мен!?!?
Тук вече цялата аудитория, стояща около подредената маса, гледа и слуша в захлас. В края на краищАта би трябвало и да е конфузна ситуацията от гледна точка на факта, че някакво старо гадже ми звъни, но всъщност радостта от невероятната изненада надделява и започваме да се разпитваме кой, какво, с кого. Пообиколило момчето света, работило тук и там… Но факт – издирил е някакъв начин за връзка с мен 🙂

Нека да поясня за кого точно иде реч. Бях на около 18 години. Едно лято се засякохме на село, където четях за кандидатстудентски изпити. Сближихме се… ей така – по детски… Беше хубаво и чисто приятелство. После той замна за Унгария и толкова – няколко телефонни разговора… В началото малко писма, поезия дори беше прописало и… да не забравяме, че тогава интернет даже нямаше (е, Тодор Колев го имаше 😉 )

Разговорът продължи като си разменихме мобилни телефони, с уговорката през седмицата да се чуем и разберем за среща. Е да, ама момчето настоява това да стане същата още вечер! Да бе, да!!! То няма лошо, всъщност, но реших да не прекалявам с и без това безграничното търпение на любимия…
Верно, че после компанията ме скъса от бъзик 😉 Простено да им е… Аз пак си ги обичам!
Ако все пак се стигне до втора серия на сапунката ще давам отчети 🙂

« Предишна страницаСледваща страница »