Някога, дали вече всъщност не е много отдавна, ужасно обичах да получавам писма. Отделен е въпросът, че ме мързеше да пиша, но получаването… ах трепетното очакване около пощенската кутия… Беше си страхотно преживяване.
Офтопик: караха ме да пиша писма на баба и дядо (родителите на баща ми) живеещи на другия край на България. И досега мога да си ги цитирам наизуст: Ние сме добре, при нас времето е хубаво, а как е при вас 🙂  Сигурно възрасните хора са се радвали на детските ми буквички и нарисуваните ръчички.
Та, ако някой друг ме изпревареше на пощенската кутия и донесеше писмото в къщи, винаги ме караха да клякам. Не съм се съпротивлявала и си бях свикнала. Сигурно е било доста разпространена практика, защото днес, като се заговорихме в офиса всички потвърдиха клякането за получаване на писъмце. 🙂

Не си спомням откога не съм номирала истинско писмо в пощенската кутия – само сметки и хартиен спам.

Та сега как стои въпросът с електронната поща: Навремето клякахме – сега кликаме.

Advertisements