Скоро не съм пускала заядлив постинг. Но в последно време живота около мен придобива странни форми. Сутрин ме разтреперват от яд, вечерите са или в дебрите на необятните алкохолни полета или в компанията на Ремарк и „Триумфалната арта“, която съгласете се не е най-позитивното четиво!
Онзи ден колежката ми звъни и с треперещо гласче ме уведомява за една клиентка, която й се накарала хуууубаво, че не съм била отишла при нея. А аз ясно си спомням проведения преди седмици разговор, при който се разбрахме, когато на нея й е по-спокойно да ми се обади да се разберем за конкретен час. Е, какво пък – нищо ново под слънцето, си казвам и на следващия ден отивам да укротя „опърничавата“. Ако някой някога иска да види еталон за ненае*ана тъпа кифла, да ми се обади! Влизам значи в офиса, с приветлива усмивка, както обикновено, а насреща ме чака едно нещо някакво такова, което започва да ми се кара, че съм била закъсняла с 30 минути… Ама ми се кара, като селска даскалица на ученик, счупил прозореца на дирекцията. Наглостта й стига дотам да ме попита дали може да ме върне днес, след като съм била закъсняла половин час, за да дойда утре навреме – отговор от мен: „Не!” И това при условие, че тя самата не може да се справи с нещо, което не изисква задължително някаква си суперкомпетентна намеса. Репликирам я с въпроса: „Ще вършим ли работа или ще се караме?“ Е да, ама тя продължава да се кара и реших че по-удачното място да си изкарва яда си е на гърба ми, докато излиза от офиса с ясното съзнание, че нещата няма да приключат дотам! Естествено! След преговори с „висшестоящите” и удвояване и утрояване на първоначалната цена за моето посещение днес вече отивам при нея, а тя, вчерашната кифла от 35 ст., станала по-мека от памук – също като претоплена в микровеле!
Ох… това беше най-отрицателната емоция.
Положителните са, че се видяхме с една позната, с която така хубаво си прекарахме едната вечер на водчици, салатки, само доматено сокче нямаше, ама не може всичко да е съвършено… Оказа се, че имаме страшно сходни светоусещания и реагираме еднакво емоционално, но външният израз просто е различен…
Изядох с щедрото разрешение на Деничеро 4 пияни вишни и май ми поразмина малко ядът. Сега отивам на гости, пак сред „онези” полета. А утре е задушница, за която ще пиша по-нататък…

Advertisements