Понякога не ми се прибира у нас… истинското „у нас” – онова „у нас”, което ми е от мама и тати! Веднъж един познат ми каза, че по нищо не личи, че аз живея понякога там. Няма мой почерк… мои лични неща, освен дрехи, книги и … и какво друго?! Понякога дълго време отлагам прбирането… карам нощем по улиците ей така – безцелно…
Но понякога бързам да се прибера – тогава, когато ще съм самичка и ще мога да си събера мислите в малоумката.
Знам откога е така – откакто смених апартамента и това „у нас” не е онова „у нас”. Всяко „у нас” си има своя собствена миризма. Е това не е миризмата на „у нас”! Все едно съм на гости или просто на хотел в командировка… Прибираш се, ядеш, прочетеш нещичко… къпеш се, спиш.
Сигурно подсъзнателно бягам от неминуемото припомняне за липсата на татко. Мислех си, че когато сменим апартамента и ще намалее болката от прибирането без неговата усмивка – понякога иронична, понякога дружелюбна, но винаги, винаги топла!
Липсваш ми татко! Липсват ми разговорите. Сега си давам сметка какво търпение си влагал винаги изслушвайки ме, докато се уча да живея!

Advertisements