И така… За един весел и все още слънчев уикенд решихме да потърсим място за отмора, където да се съберем с приятели, нещо като вила, нещо като за разходка сред природата и нещо като за купон… По принцип винаги се събираме на нашата вила, но нещо взе да ни омръзва – все пак разнообразието си е хубаво нещо. Едно девойче хубаво от компанията избра мястото. Хубаво е, нали?

Не правя нарочна реклама. Всъщност е вълшебно. Тихо е, спокойно – само на около 200 метра над язовир „Йовковци“ (това за запалените рибари). Домакините са любезни, мили хора, които правят всичко възможно за приятното изкарване на почивката. Нещото, което ме грабна е специалната грижа, отделена за прекарване времето на гостите-малчугани – кош, пълен с играчки, футболна вратичка, топки, детска къщичка, поставена в тревата, ДВД-та с детски филмчета…

И все пак всяко дете ли би се радвало на това. Категорично не!!! В компанията бяхме с 4 годишно момченце, което буквално ни отрови животеца!!!

Имам претенции, че мога да се разбирам с хлапета. Досега пропуск нямам! Е да, ама не. Това е обществено зло. То не бяха цивреници (ОК – дете е все пак), то не бяха претенции към всичко и всеки – агресия, на която не съм вярвала, че дете е способно. Сега, сигурна съм, ще ме оплюят болшинството, но майката на това дете просто няма място до него. Абе как веднъж не му направи забележка, как поне веднъж не видях зрял, загрижен подход към човечето. В момента, в който пляснах малкия по дупето (докато налагаше баба си и леля си!!!) онова вдигна джангър до Господа, а не знам мама му как не опляска мен. Добре де… все пак не съм член на семейството, но не можах да понеса гледката. Единствено дядото можеше донякъде да овладее положението, или поне се стараеше, милият. Хващаше го за ръчичка и го дърпаше към бараката с инструментите на двора „да го изядат змиите”!

На втория ден мамата и таткото заминаха нанякъде и останахме само зрелите хора и човечЕто, дето ни въртеше на малкото си пръстче. С канско, граничещо с титанично геройство бабата и лелята взеха да вкарват малкия в релси. А той на всичкото отгоре и злояд. Тогава ми хрумна идеята, как ще го накарам да си изяде вечерята и едновременно с това ще премахна страха му от змии и в частност от онази прословута барака, към която го дърпаха по няколко пъти на ден.

Сервирахме вечерята и заявих на детето-чудо, че змиите ужасно мразят ориз и се страхуват от всеки, който мирише на ориз! А как да се омиришеш на ориз ли? Елементарно, Уотсън – като го изядеш! Малкият на всяка хапка ме караше да го душкам дали достатъчно вече е „замирисал” и дали не е станало време да ходим да проверим в бараката дали змиите са избягали вдън горите тилилейски.  🙂 Изяде си всичко, но понеже аз не бях хапнала още дори обеща да ме пази с неговата „миризма”. Ходихме на два пъти да се убедим, че не е останала пукната змия за цяр.

Това беше най-тихата и спокойна вечер от кратката ни почивка. На следващия ден си тръгнахме, а малкия се гушкаше в мен, напълно забравил шамарчето по дупЕто.
Не са хубави тези работи… не трябва така да става!

Advertisements