Напоследък май доста ме е хванал мързелът… Имам да споделям толкова много неща – главно пътешествийца 🙂 И понеже знам, че ще ми е простено, защото по-добре късно, отколкото никога, ето ги в хронологичен ред:
Първо пътешествийце: С приятели ходихме на гости на други приятели в едно селце, близо до Кубрат. Бяхме на сбор – както си му е реда: с агънце-багънце, бяло винце и други благинки. Друснахме хорце. Тук е момента да споделя, че съм възхитена от този почин в отдавна забравеното, забутано в дън горите тилилейски българско селце: задължително на селския мегдан по време на годишния събор цялото село излиза и играе български хора. Най-активни бяха естествено местните – ами те са си свикнали, а не като нас – неслизалите от коли и анансьори, а вечер на фотьойла в хола 😉 Домакинът – баща на нашата приятелка ни показа животните си. Най-красивия козел, който съм виждала. А и гальовен като коте, нали?

Козелът Минчо

Козелът Минчо

На следващия ден решихме, че толкова обща селскостопанска култура ни стига и решихме да се посветим малко на исторически и културни местни забележитености. Посетихме тракийските гробници до село Свещари. Тух захецнах с писането, защото незнам как точно да изразя гнева си… Айде някой да ми каже как може билет за едно посещение на подобно място за един човек да струва 14 лева!?!? Ние бяхме петима и цялото удоволствие ни излизаше 70!!! Е, не! Аз бях влизала преди време (когато входът беше 5 лева) и след люти клетви към управата, министърът на културата („Збогом” Мария) и отговорните институции започнах да разказвам на останалите какво било имало вътре:За тракийския владетел, погребан заедно с конете, кучето си и май съпруги и наложници… А Танчето, най-гръмогласно възмущаващата се възкликна: бе какво ще ходя да му гледам на тоя – уморил толкова народ 😉  Остана ни горчивия вкус в устата, че нещо някъде не е наред – в нас ли, другаде ли…

Съвсем наблизо до злополучните тракийски гробници се намира и едно интересно свято за алиани, мюсюлмани и дори християни място Демир баба теке. За него да разказвам няма кой знае какъв смисъл. Вижте малко снимки, а и уикито дава по-подробна информация.

Само ще добавя, че не успях да „избода очите на джидията” (вещицата), ама това са го правели само най-праведните – е аз май не съм от тях… Нищо – другия път може и по-праведна да съм, защото на излизане пихме от изворната вода, а поверието било, че който пие от свещената вода, задължително се връща 🙂 Честно казано нямам нищо против, но дано да улуча по-кротък момент, защото точно в този ден на полянката горе над текето беше пълно с народ, зурли, свирки, агънца на чевермета и т.н. Оказа се, че това била последната неделя преди светия за мюсюлманите месец Рамазан и хората си правеха нещо като нашенските Заговезни (поне аз така си го обясних).

За следващото пътешествийце в другия пост, че май нещо много длъжко стана. Обещавам да е съвсем скоро!!!

Датите на снимките не са верни, да уточня 😉

Advertisements