Наскоро ме обвиниха в работохолизъм.
Преди време обяснявах за работата и удоволствията, свързани с нея. Добре де, лошо нещо ли е работохолизма? Какво му е чак толкова страшното?
По този повод едно приятелче ми написа (отбелязвам – не каза, а написа в ICQ – показателно, вероятно): работохолизмът е болест или удолетворение, което замества липсващото от живота.
Ами ако емоцията в работата е по-силна, отколкото всички останали, които предлага ежедневието!? Означава ли това, че животът ми е толкова беден откъм емоции, или пък толкова обичам работата си, че пренебрегвам останалото!? Ако работохолизмът е болест, то аз страдам ли от нея, при условие, че в петък още наобяд ми изчезват всички симптоми, т.е изключвам се от всичко служебно (за справка – шефът)
За сетен път обяснявам: ОБИЧАМ РАБОТАТА СИ!
Не искам самозвани психоаналитици да се изживяват в псевдопрофесионалното си поприще, упреквайки ме в най-страшните грехове, само защото съм пропуснала за напазарувам и сготвя докато съм в командировка. Мамка му – вечерята в ресторант, особено ако съм с кола и не пия се свежда до около час – час и половина – какво да правя с останалите няколко часа, които би отнело приготвянето на храната, изпиването на аперитива и т.н.
Пък за командировката обещавам да пиша в най-скоро време… Имам интересна гледна точка, мисля…

Advertisements