Първият работен ден е винаги гадничък… То не стига това, ами и цялата работна седмица ти се струпва на главата с едни такива мрачни прогнози и перспективи… Миналата седмица беше доста емоционално претоварена, та се наложи шефът отложи един ангажимент, в моя полза естествено 😉 Разбрахме се аз да отида до една съседна община, да свърша работата. ОК – в понеделник, прибирайки се от вилата реших, че би ми спестило време, ако първо отида до въпросната община… Говорих по телефона със съответния човек, обещах му да съм при него след 15 мин. и… ядец! Падна ми батерията на телефона – ами като съм такова пате, че забравих да си го заредя през укенда! Пристигам в учреждението, най-културно обяснявам на входа, че имам среща с еди кой си за еди що си и за целта трябва да стигна до отдел ТСУ. Дават ми инструкции – етаж, стая… Но не убягна от погледа ми, че ме гледаха странно…

И аз поогледах себе си, но нищо страшно и ненормално не открих. Оттук нататък всички започнаха да ме гледат още по-странно… Такъв човек няма… имало само един с такава фамилия, но той виждаш ли бил шофьор на кмета!!! Изцедих последните остатъци от ток в батерията и говорих с човека. Аз, казвам, съм на третия етаж! А той – не – елате на втория! Слизам до втория – няма никой… Казвам си – невъзпитан човек – дори не излиза да ме посрещне!!! Повъртях се още малко… Просто няма изход – без телефон, без връзка с шефа и човека при който отивам – пълен ужасТ. Врътнах си Д-то и потеглих към ЖП гарата…

Тук е момента да измрънкам и нещо друго… Още не мога да си взема корсата от автокъщата… Не могат да й извадят още транзитните номера… Това си е направо за рев!!!

Та значи… ЖП гарата… Типична ЖП гара… дори спретнатичка такава… Заставам си аз чинно пред гишето и с любезен тон питам в колко има влак до Русе! Винаги съм твърдяла, че умея да разговарям с хората… Уловката тук е „хората“. А не ЖП-йците. Направил Петърчо жалък опит за екселска таблица с разписанието на влаковете и смята това за апотеоза на живота си… Че и обидчив, ако не обърнеш внимание на великото му творение… Все пак успях да изкопча часа на влака, но с уточнението, че има закъснение. ОК, казвам, а може ли едно билетченценченце? 😉 След като се сдобих със заветната хартийа в ръката си, не му останах длъжна и поясних, че ако не бяхме провели милото си разговорче за наличието на разписание и липсата на обноски, надали щях да получа отнякъде инфо за закъснението, пък и с тия умения за работа с ексел надали скоро ще изобрети машина за автоматично издаване на билети!

И такаааааа… стигам до в къщи… включвам телефона в зарядното и веднага звъня на шефа. Поредната изненада – то не било в тази община, а в другата! Също като „Те не били компютри, а компоти”! Пълна и невероятна объркация! При емоциите около закупуването на колцата шефът объркал общините… Моето извинение за телефона не се приема – то и аз не бих си го приела де!!!

След такова начало на седмицата какво ми остава, освен да чакам тухла да ми падне на главата! Да взема да си потърся каска ли?

Advertisements