Това пък снощи беше върхът! Преди време бях писала доста хубави думички за едно кръчме в Русе, долу под хижа Приста…
Не мога да разбера как за толкова малко време може толкова да се промени. Ама какво ли се чудя!? Явно и очеизвадно беше, че персоналът е сменен. Имам си и едни подозрения, че собствениците явно също са се сменили. Ако са същите, поне се надявам да не са тук, за да видят на какво е заприличало кръчмето! Става въпрос за комплекс Релакс… второто заведение без басейните на брега на Дунав. Преди си беше спокойно място за разпускане след работа и хапване на невероятно вкусни речни рибоци. Е да, ама сега ще разкажа в какво всъщност се е превърнало!
Та значиииии… пристигаме снощи – обстановката не се е променила – все още си ги има всичките отенъци на зеленото, а Дунав тече бавно и спокойно, огряван от последните лъчи на залеза. Едно чапълче беше излязло също на вечеря и подтичкваше по оформилите се речни коси между брега и остров Люляка.. Дотук добре…
Хубаво е да се наслаждаваш на гледката, но поне да дойде някой да попита какво ще папкаме и пийваме… Е, дойде след половин час… Тръсна менюто и се врътна, излагайки на показ най-добре изглеждащите си части, намиращи се между гърба и краката! Мина още половин час и притичка за поръчката.
Е, ако чакането до този момент ми се стори продължително – да видим за колко време ще може да ми донесе бирата… Ама за каква бира говоря – глупости!!! Сервитьорчето (по-нататък за краткост ще го наричам Петърчо) сервира напитките на съседните маси, и седна при някакви приятелчета да си приказват – вероятно за световния глад! След половин час не издържах и се провикнах като на селска сватба: Петърчо – хайде яденето как да е – ще го чакам, ама поне бирата донеси, миличък! Явно обиден от нетърпящия ми възражение тон се довлече след поне десетина минути само за да ме информира, че бира не било имало в поръчката!!! Ха!!!
По едно време Петърчо носи две чинии и ги тръшва на съседната маса… Обаче оттам наскачаха и викнаха, че нищо никакво такова не са си поръчвали. Чиниите бяха взети и тръшнати на нашата маса, с обяснението, че са две порции бяла риба! Горката бяла риба – така и не се намери нейния поръчител.
И понеже думата чакане се повтори достатъчно в този пост ще уточня, че порциите риба дойдоха два часа и половина след пристигането ни. Моят амур беше надскочил дарвиновата еволюция и странно беше заел формата на мазен гаден толостолоб. Екстрите за хапването като хляб, сосчета разни и т.н. потънаха в забвение, само за да изплуват на повърхността на тотала на сметката, без да са се явявали на сцената, наречена покривка.
То пак добре, че имаше и покривка на масата, защото пепелникът беше кауза пердута. Ама за какъв пепелник говорим – я как хубаво си тече до нас величествения Дунав – що пък да не го понапълним с малко фасове!
Естествено бакшишът беше ограничен до минимум, не по зависещи от нас причини – беше сведен до 20 ст. Тъй като Петърчо нямаше стотинки да връща… Не бих му оставила и толкова. Честно!!!
В заключение… жалко за хубавото място и невероятната гледка! Отсега нататък с топ не можеш да ме завлечеш дотам!

Advertisements