Изморена съм.
Вече трета година карам на педали с по седмица отпуск, през която телефоните ми не спират да звънят!
Изморена съм… Усещам как това се отразява и на отношенията ми с околните. Знам, че не са хубави тези рабти, но факт… все по-често повишавам тон за няма-нищо. Днес се скарах на едно момиченце по телефона, само защото ме прекъсна по средата на думите ми!!! Почувствах се виновна и се извиних, естествено, но ввсе пак това никак не е в мой стил, а е и недопустимо в моята работа.
Изморена съм… Краката ми тупкат като на онова кученце от разказа на Йовков – Пантелейчо, дето тичкало след каруцата от чифлика до града!
Искам да се покрия някъде под дебела сянка при студена во(Д)ка!!! Ама да няма хора около мен. Мисля, че не искам да виждам никого поне три дни! И после малко да се раздвижа… Имам толкова започнати и недовършени неща… книги, филми, приятелства… ама приятелствата след третия ден, де (заедно с водката – дотогава само на вода)
Не съм предполагала, че все пак умората така ще ме надвие. Не й се давах толкова време. Дори пролетната прогоних, а сега….
Сега се сетих за едни стихове на русенеца Ивайло Кожухаров. Дано да успея да го цитирам правилно, защото не намерих нищо в нета да си ги припомня…

Вървя по този път,
Прекаран кой знае в кой години,
Кой знае преди колко време.
Преди мен, от такива като мен.

Извива се и лъкатуши
Като река, като змия, като вена
През планини, гори поля…

Господи, какви сравнения!
Това е просто път,
По който трябва да премина
След много други поколения
Преди умората да ме надвие!

Та така… Ще успея да се взема малко в ръце, но ми трябва почивчица… поне мъничка…

Advertisements