Вчера ми се случи… Плаках на филм. Бях обещала да не превръщам това място в своеобразен дневник, и няма да го направя! За емоцията иде реч. Преди филма се бяхме събрали приятели на биричка и гледахме Вип Брадър. Кой с интерес, кой с насмешка, а аз… Аз с ужас. Осъзнах, че за първи път от моето крехко съществувание на земния свят ми се прииска да не живея тук – в България, и министър на културата да бъде „попфолк краля азис“ (вярвайте ми обръща ми се стомахчето докато го пиша).
Та прибрах се и се загледах в един филм… И дали от насъбралите се випбрадърски емоции, дали от пролетта или просто от истинската човешка драма, пресъздадена във филма си ревнах… Е, чак ревнах – силно казано, но си поплаках. Не съм някаква лигла – не! Просто в един момент емоциите искат да излязат навън. В течен, солен вид.
Чудя се как това се вписва в съвремието… та нали вемената на „Тя въздъхнала, пък той припаднал” отдавна отминаха. Обаче си е факт. Срамно ли е да плачеш на филм? И защо е наложено това мнение, че само кифлите (сори Енея, ще почерпя за заемката 😉 ) реват на филми? И всъщност наложено ли е това мнение или само аз го смятам за недостатък?

Advertisements