Само за протокола

Нали бях обещала да докладвам за подаръка… та получи се страхотно… Бях си наумила нов чифт дънки и някакво спортно сако, ноооо…. какво се получи на практика!?
Невероятно палто от екокожа!!! МММММм…… Страхотно е! Обичам го това палто! Елегантно, без да е натрапчиво, стилно!!! Абе… избих рибата с него! Какво му трябва на човек - едно кожено пално и малко диамантчета… колко му е!
Пак съм най-щастливото същество на планетата, нищо, че от сутринта пия адоларин за русичката си малоумка! Хубаво било да си на 33, така да знаете!

 

Ден ден и за мен!

И аз пък си имам днес рожден ден! Христовата възраст… 33! Скорпион до дъното на костите си - не че вярвам особено, но някак си звучи добре това - СКОРПИОН - създава усещането за нещо мистериозно и опасно! Все още се чувствам добре с възрастта си - не съм започнала да си намалявам броя на годинките!
В събота празнувах с приятели на вилата. Купон до зори… с много музика и дори танци! Знам, че не било хубаво да празнуваш предварително, но какво толкова… нали не съм суеверна - пък и циганско сърце не трай да гледа турчин как бесней над бащино му огнище… че и аз… как да чакам до другата събота!!!
А днес получих един букет в офиса по куриер! :)Досега не бях получавала цветя по такъв начин Сигурно и затова ми е толкова радостно от факта!
Сега тръгваме с колежките по магазините да си търся подарък… Утре ще докладвам какво съм си харесала и какво съм си купила!
Ех… 33! Колко странно ми звучи това на Тишо за 29-те! Да кажа, че на 33 вече съм се научила по-добре да смятам, защото доскоро като наближеше рожденният ми ден вадех калкулатор да смятам на колко точно годинки ставам… сега вече не ми е нужен – моментално си ги знам! Дали като стана на 50 и кусур пак ще ми трябва?…
Абе отивам да празнувам и тази вечер.. като циганите по три дни…Нещо взе да ми харесва техния почин!

 

Отново в “матрицата”

И такааааааа… Утре ще съм пак в София. Ами радвам си се пък! Преди бях казала, че обичам този цял скован от злоба, шумен и разблуден град! Продължавам да си го харесвам… Поне усещам под лъжичката радостното предчувствие от пътуването. Е, пак ще е за мъничко, но какво пък – да не се пристрастявам!
Ще правим конференция - нещо като среща с всичките клиенти накуп… и потенциални такива. Обаче извън официалната програма аз съм си намислила и моя си. Дай Боже да не ми мине котка път ще проведа няколко срещички със стари и нови приятелчета. Възнамерявам да попия малко от софийския дух, за да ме държи заредена за по-дълго време. Ама като казвам дух, нямам предвид миризми и пушеци Като се върна ще разказвам повече… Сега се стягам, щото ще правя кратък престой и в Плевен. С преспиване… Само да незабравя да си взема книжка за четене, че май пак се очартава вечер в хотел… на климатик

 

Помъдряваме бавно…

Не ми ли е малко късничко да помъдрявам!?

Вчера установих, че ми се е показало едно малко мъдренченце. Досега не съм имала такива зъби в устата си. Чувала бях естествено какви ли не легенди за това, как боляло, как не си бил можеш да си отвориш устата и всякакви ужасии-страхотии. Пък аз моето дори не съм разбрала кога, как и защо се е появило на бял свят. Възнамерявам да посетя зъболекаря си, за да порверя все пак състоянието на зъбчето, че знае ли човек… то тези мъдрости нали лесно се били разваляли.

Кой и защо е нарекъл тези зъби мъдреци!? Е ли възможно да помъдрявам чак сега!? А мъдрия човек умен ли е?! Какво е усещането да участваш в процеса помъдряване?!

Аз лично не се чувствам по никакъв начин по-различна от вчера… или миналата седмица… И в излизащите от рамките на нормалното мои представи за света, мъдрият човек е един такъв старец с дъъъъъъъъълга бяла брада – абе нещо като Настрадин Ходжа! Интересно би било да се направи един такъв колаж – Настрадин Ходжа – с един стърчащ от устата си зъб и чалма  

 

На път

Обичам да ходя в командировка. Миналата седмица бях във Велико Търново. Не е необходимо, мисля да доуточнявам, че бях с колата Предвиждаше се да приключа за един ден, но уви –наложи се да остана и на другия ден! И тук идва момента на истината… Нямам нищо предварително уговорено! Четка за зъби, бельо и чорапи са най-елементарното упражнение в случая. Оттам следва търсенето на хотел със сравнително прилична цена (вервайте ми за Търново никак не е лесна задача) и сублимния момент… как, къде и с кого да вечерям и изобщо да прекарам вечерта!
Позвъних на едно приятелче (капитан Падналими – да – за теб говоря) обаче уви – така е като решаваш всичко в последния момент – ядец - бил наряд (вечно се чудя какъв трябва да е глагола за извършването на нещото някакво такова „наряд”). Ами сега!?!? След цял ден работа се усетих, че май съм пропуснала обяда, пък и закуската… Много ми се щеше да сложа нещо топличко и течно в стомахчето… Да, ама не… как да сляза сама в ресторанта и да се преструвам, че не чувам разговорите от съседните маси? Абе не съм от най-притеснителните, но в този момент се спекох, буквално! Рум-сървис няма… Е, разреших си проблема, ама по не най-добрия начин – отидох до една пицария, хапнах набързо с един айрян… ами сега – навън е още светло… Обута съм на кокили и никак не ми се ходи безцелно по стръмните търновски сокаци! Наоколо не намерих откъде да си купя някое книжле… Компютър и интернет няма…
Да живеят мини-баровете по стаите!!! И Дискавъри по телевизията – оказа се, че прекарах една разтоварваща, спокойна вечер в хотела, дъвчейки солети и изпразвайки мини-бара! А, да не забравя и климатика – само той ме топлеше… Не са хубави тези работи, пък!
И като се замисли човек – кое му е толкова хубавото на командировките?

 

Работохолизъм – зло или още по-зло?

Наскоро ме обвиниха в работохолизъм.
Преди време обяснявах за работата и удоволствията, свързани с нея. Добре де, лошо нещо ли е работохолизма? Какво му е чак толкова страшното?
По този повод едно приятелче ми написа (отбелязвам – не каза, а написа в ICQ – показателно, вероятно): работохолизмът е болест или удолетворение, което замества липсващото от живота.
Ами ако емоцията в работата е по-силна, отколкото всички останали, които предлага ежедневието!? Означава ли това, че животът ми е толкова беден откъм емоции, или пък толкова обичам работата си, че пренебрегвам останалото!? Ако работохолизмът е болест, то аз страдам ли от нея, при условие, че в петък още наобяд ми изчезват всички симптоми, т.е изключвам се от всичко служебно (за справка – шефът)
За сетен път обяснявам: ОБИЧАМ РАБОТАТА СИ!
Не искам самозвани психоаналитици да се изживяват в псевдопрофесионалното си поприще, упреквайки ме в най-страшните грехове, само защото съм пропуснала за напазарувам и сготвя докато съм в командировка. Мамка му – вечерята в ресторант, особено ако съм с кола и не пия се свежда до около час – час и половина – какво да правя с останалите няколко часа, които би отнело приготвянето на храната, изпиването на аперитива и т.н.
Пък за командировката обещавам да пиша в най-скоро време… Имам интересна гледна точка, мисля…

 

Всяко ново - добре забравеното старо!

Нали така казват?

Разказвали са ми за двойки, които след раздяла, или дори ужасен развод, преоткриват с нова сила чувствата си, или по-скоро плътските радости (иииииии… като Дадо Поп се изказах). Не вярвам да има някой, който след дълга връзка и раздяла, да не си е фантазирал за нощ с бившия/бившата в леглото… или на фотьойла… или на автоматичната пералня Някои не остават само с фантазиите си, а ги преживяват. Необходимото и достатъчно условие е желание и от двете страни. А такова обикновено не липсва.

Минава време… хората се променят… понякога лошите спомени се забравят, а понякога разбираме, че точно те могат да се превърнат в допълнителен стимул за фантазията…

Замислих се за това и изведнъж ми просветна къде е разковничето. Ами да - всичко е до обвързването! Когато сте били заедно сте били обвързани, нали? Това е било задължение, нали? А когато се превърне в забранен плод? - тогава какво?

Естествено такива връзки не продължават дълго. Те по дифолт са кратки, бурни и… без аплодисменти! Зрелите хора умеят да ги различават от истинските.

Незнам… Грешно ли е това? Струва ли си? Не е ли излишно емоционално претоварване без някакъв смисъл в бъдещето? Малко напомня на връзка със семеен партньор - едно временно ти е и хубаво и едно такова спокойничко, като че всичко е само наужким…

 

Just another day in paradise

Днес съм вързана да стоя само в офиса. Така не съм свикнала. От доста време насам обикалям като муха без глава града и България, а днес не трябва да си отлепвам Д-то от стола пред бюрото.
Е, поне ще наваксам с пропуснатото из нета. А ето вече сядам да пиша и постинг… Ама малко на спам мяза, щото нищичко смислено не ми идва наум. Та да поясня… Тук съм вързана за телефона - ще давам консултации на цяла България… защото нещо в офиса в София са им кът хората.
Ама като казвам консултации - те са толкова разнообразни… Започва от това как да се отвори СД-то за да се постави инсталационния диск, обяснение коя точно наклонена черта да се изпише някъде си (горния край наклонен на ляво или на дясно) и стигат до задълбочени спорове около осигурителните конфигурации и що е то това ДОД и има ли то почва у нас.
А иначе не съм писала отдавна тук, защото бях обяснила, че тук ще изливам емоциите си, а напоследък емоциите ми се въртят около колата и шофирането, а за повечето хора това е отдавна преминал етап от развитието и по всяка вероятност бих станала досадна!
Ама не мога да пропусна да не напиша нещичко, все пак… Вече съм такъв шофьор, че направо не мога да се позная. Ходих самичка до Търново и Бургас Шофирах през нощта след цял ден обикаляне из града. Изобщо за какво говорим
Другото ново е, че смених старата виста, защото нещо не стана… Едно приятелче дойде и ми сложи някаква орязана версия, но факт е, че май си работи…
Това е най-дълго писания ми пост… телефона звъни през 2 минути… Какво ли ще стане като ми се изпържи окончателно блондинското ми мозъче?! Нали казват, че с мобилен телефон можеш да си изпържиш яйце…

Та така… Хайде да приключвам, че пак звъни!

 

Карам, карам колело по софийско равно поле!

Та такааа… Както се изрази кумецът - край на спокойствието по русенските улици! Вчера като го срещнах тъкмо отиваше да си купува каска и наколенки Ми така де - да е подготвен за близка среща от трети вид с мен, шофираща “Коки”
Но подред, че да няма ред: Миналата седмица в си взех едно друго “Коки” (опел корса) от автокъщата… Покарах я мъничко из града и извън него. Да ми е жива и здрава Танчето, че се жертва, така както си нямаше застраховка “Живот” и седна с мен в колата. За един ден навъртях 100-тина километра… отнесох неограничен брой тропоски от околните, но и аз не им оставах длъжна, де още същата вечер рискувах и се прибрах самичка с колата На другия ден вече ходих из града и извън него без придружител. Оказа се, че шофиранто било като карането на колело - не се забравя - малко ми трябваше да си го припомня!
Дойде понеделник… и най-накрая - след нечовешки мъки в чакане получих заветното обаждане да отида са си прибера моето си “Коки” от автокъщата!!! “Поп Андрей, с легендарния топ, каза Амин, захрачи и плю!” (незнам защо точно тази част от поемата “Септември” на Гео Милев съм запомнила, но я употребявам вместо “Амин”). Няма по-щастливо същество от мен на планетата!!! Днес вече я “обслужихме” (цитирам) - т.е сменихме маслото, филтъра, един шарнир и т.н. Пък какви думички знам беееее…
Сега ми остана да стана толкова добра в шофирането, че да не се притеснявам да карам и зимата!
Та такива ми ти емоции ме тресат тези дни. Когато съм в такива емоционални върхове не се сещам да ям… може пък да е добре, като се вземе предвид, че ще намаля ходенето пеш!
Иииии… пак забравих да снимам колцата…

 

За работата, удоволствията и умението да чакаш

Наскоро си приказвахме с едно приятелче за това възможно ли е работата да ти доставя удоволствие.
Той като бившо ченге не можеше да си представи, че служебните задължения могат да бъдат и удоволствие… Сега продължава да защитава точно тази теза, но усещам как нещата при него се пречупват… Друго е да си ходиш насам натам, да разполагаш и с времето си… Да нямаш натрапчивото усещане, че вечно трябва да се оправдаваш пред някой по-висшестоящ. Аз си разреших този проблем предиповече от 3 години и сега се чувствам супер. Имаше една мисъл на Халил Джубран: „ И ако работиш не с любов, а с неприязън, по-добре остави работата си, седни при дверите на храма и проси милостиня от ония, що вършат работата си с любов.”
Между другото тази дни съм ужасно бясна… То не бе чакане на служебното возило - то не бе чудо! Преди 3 седмици е платена колата, а още няма транзитни номера! И съответно “Коки” продължава да си стои на плаца самотна… За днес съм предвидила да вдигна един голям джангър по този повод - пък ако и така не стане - ще изкарам някоя по-големшка лимузина - за предпочитане и по-скъпичка… та докато тъкмо свикна да я карам ще я цапардосам поне 2-3 пъти!!! Да видим дали няма да се поразбързат да оправят документите на моята!!! Искам си я пъъъъъъъъък…..

PS: Харизаха ми една друга корса… да я покарам няколко дни… докато оправят моята. Тъкмо да се понауча малко на чужда кола…