А ти оптимист ли си?

Четейки си коментарите на една по-стара публикация в главата ми нахлуха серия от въпроси : Всъщност оптимизмът положително качество ли е? А аз наистина ли съм такъв оптимист, за какъвто се мисля? И толкова ли малко оптимисти са останали (поне да се мислят за такива), че да ни обявяват за изчезващ вид!? и ред други такива…

Много би ми се искало повече хора да са с такава положителна нагласа за нещата от живота. Странно – сега си мисля, че за ежедневните битовизми не проявявам чак толкова от това си качество… По отношение например на работата си проявявам абсолютен реализъм! Някак си насичам проблема на части и разрешавам по-малките проблемчета едно по едно… Пак уморих няколко циганки, дето ме хвалят – май така излезе!

А ти оптимист ли си?

 

Кой плаче на филми?

Вчера ми се случи… Плаках на филм. Бях обещала да не превръщам това място в своеобразен дневник, и няма да го направя! За емоцията иде реч. Преди филма се бяхме събрали приятели на биричка и гледахме Вип Брадър. Кой с интерес, кой с насмешка, а аз… Аз с ужас. Осъзнах, че за първи път от моето крехко съществувание на земния свят ми се прииска да не живея тук - в България, и министър на културата да бъде “попфолк краля азис” (вярвайте ми обръща ми се стомахчето докато го пиша).
Та прибрах се и се загледах в един филм… И дали от насъбралите се випбрадърски емоции, дали от пролетта или просто от истинската човешка драма, пресъздадена във филма си ревнах… Е, чак ревнах – силно казано, но си поплаках. Не съм някаква лигла – не! Просто в един момент емоциите искат да излязат навън. В течен, солен вид.
Чудя се как това се вписва в съвремието… та нали вемената на „Тя въздъхнала, пък той припаднал” отдавна отминаха. Обаче си е факт. Срамно ли е да плачеш на филм? И защо е наложено това мнение, че само кифлите (сори Енея, ще почерпя за заемката ) реват на филми? И всъщност наложено ли е това мнение или само аз го смятам за недостатък?

 

За приятелите наши…

Хайде да си преброим приятелите. Да се върнем в детството. Тогава бяха приятелчета от квартала, съученици… С колко от тях се срещаме и се поздравяваме? От двайсетина деца на детската площадка, вероятно са останали около пет или шест, с които като се срещнем ни обхваща онова радостно чувство и ни идва да си хвърлим шапките във въздуха. Май 5-6 са много…

След това приятелите от шантавия пубертет. Събиранията по пейки в парка с китарите, първите цигарки, първата любов, първите „истински” приятели, с които си споделяш тайните… Хайде да се преброим. Мммммммм дааааааа… На кой от тях сега би разказал страховете и мечтите си?

Добре… стигаме до училище. Какво представляват събиранията около Великден, когато кой от къде, се завръща в родния град и простата сметка е 10-тина души, а вечерта се превръща в парад на коли, модни парцалки, бебешки колички и кариери.

Истинските приятели от съзнателния живот… Не са чак толкова много, но ГОСПОД ЗДРАВЕ ДА ИМ ДАВА. Обичам си ги. Мога да разчитам на тях. Както и те на мен! Може и да не се срещаме твърде често… Можеи да пропусна да честитя някой рожден ден. Не ми се сърдят. Знаят, че и без това не обичам празните приказки и пожеланията за нарочни поводи  И въпреки това са истинските.

„За приятелите наши нека вдигнем тежки чаши и отпием глътка вино… „

 

За скелетите в гардероба

Препрочетох си постинга за 5-те неща, които не знаете за мен и ми хрумна нещо… Всъщност аз доста се страхувам да разкривам себе си. Опитвам се да анализирам ситуацията. Кой точно страх ме възпира? Дали е въпрос на възпитание, или на гледна точка, или на минали преживявания?
Мисля, че не мога да се оплача, да съм страдала вследствие на някакви откровения в миналото…
По-скоро мисля, че се притеснявам да не натоварвам околните с нещо, което вълнува в даден момент мен, а за останалите би било безинтересно. Не съм от жените, които ще засипят пантньора с биографични подробности. По-скоро бих ги споделила при подходяща тема за разговор.
Може пък да е в следствие на неосъзнат комплекс. Спомням си навремето татко (лека му пръст) беше невероятно интересен събеседник. Можеше да държи интереса на компанията с часове. Поне на мен никога не ми омръзваше да го слушам, а и явно приятелите му мислеха така.
Наскоро един мой близък ми каза, че съм се била държала студено. А според близките ми приятели съм много повече емоционален човек. Е, явно не си е наравил труда да ме опознае. Или може би аз не го допуснах до себе си…
В какъв етап на познанството си позволяваш да разкриеш по-скритите кътчета на душата си?
А дали си струва да отваряш вратата и да си покажеш всичките онези скелети в гардероба си?