След любезната покана на Нийли, ама много след да взeма и аз да драсна нещичко за Поп Каро…

Двамата били съученици в съседни класове в гимназията, познавали се, заедно ходели да пушат през голямото междучасие на „Пушкома”, но дотук. Никой не можел да каже за другия каквото и да било лошо нещо, но защо ли и добри работи не си говорели.

Случило се така, че зимната ваканция на последната година от гимназията организирали група за почивка във Велинград. Двамата се записали. Пътували през нощта с влак – романтика, всички от купето спят. Отдавна е минала средата на нощта, а само двамата си седят кротичко на зелените седалки подрусвайки се в такта на влака. Тихичко разговарят за да не пречат на останалите, а темите им са необятни. Стигат до различните религии и вярвания, ритуалите, съпровождащи всяка от тях… Тя е легнала в скута му, а той се е привел леко за да я слуша по-добре. Ръката му се спуска по косите й неведнъж и той задава един въпрос: „А ти би ли приела моята религия? В нея няма изповеди, няма забрани, табута, има само една всепоглъщаша любов и вяра в другия? Всеки от нас ще е божество?”
А бяха млади и зелени…
Сега всеки е по своя път, но вярвам още пази спомена за онази вълшебна нощ, когато простичките думи придобиха нов смисъл, вярата е нещо свещено, а всеки оттогава е божество!