Писала съм няколко постинга по повод разликите между половете. Лично за мен има такива и то съществени. Знам, че звучи остаряло такова противопоставяне, но пък ето моето мнение, а и къде другаде да си го споделя, ако не тук.
Та значи… Като представител на жените (при това блондинките) не мога да не изтъкна някои предимства на моя пол. Тук ще се спра на устойчивостта. Ние, жените (Боже, Боже, звуча като Марта Вачкова!!!) имаме невероятната способност да посрещаме шоковите ситуации с много повече „мъжество”, колкото и неадекватно да звучи. Естествено всичко е строго индивидуално… разни хора – разни реакции, но след първоначалния шок ние имаме по-точни и премерени реакции. Може би някак при мъжете шокът действа със закъснение. Жените в първите минути може и да губят присъствие на духа, да ритат, хвърлят, трещят… но неминуемо си идва моментът на овладяване и без да искат, просто се случва в главата им се подрежда план за действие. Обикновено се оказва, че първоначалния е най-правилен, дори!
А какво се получава на практика с мъжката реакция? Докато случката стигне до съзнанието им и се започва: преплитане на възможните противодействия; претегляне на различните „за” и „против”; аргументи; основания… отхвърляне. Ако някой нямащ пряко отношение стои отстрани и наблюдава, сигурно ще може да чуе как работи мъжкия мозък в такъв момент – едно специфично цъгъркане като от компютър със 128 МВ RAM, на който са пуснали Виста ;)
Вероятно различните реакции в кризисни моменти си имат и историческо и физиологично обяснение. Има значение и самата случка: може ли да се постави под контрол? Елементарна повреда на уред или бъг в софта, който да има разумно обяснение в обозримо бъдеще, но все пак стоя зад теорията си, че жената реагира (поне след първите минути) по-адекватно.
Майк Рам ми припомни нещо, на което вече умея да гледам от дистанцията на времето.
Преди 9 години почина татко. Съобщиха ми по телефона. Колкото и внимателно да ти поднесат такава вест, никога не е достатъчно. Бях на вилата с… хм… гаджето, така да се каже. Честно, дори и след толкова години не си спомням какво съм правила в първите минути. Някъде съм запокитила слушалката… намерих се на леглото – възглавницата мокра, а аз се опитвах да овладея дишането си…
След което: Обясних какво са ми съобщили; Набрах телефона на зет ми и горе-долу внимателно му съобщих; Помолих го да каже на сестра ми – нали все пак е най-близкият й човек; Облякох се. Събрах най-необходимото за около седмица престой; Изчаках обаждането на сестра си и О, Боже – не й е казал! Събщих й ВНИМАТЕЛНО. Казах „закарай ме”! И всичко това в рамките на 10 минути след освестянето. Бързах за да стигна по-бързо при майка.
Пристигайки вече пред нас, с възможно най-умолителната физиономия и през сълзи го помолих поне да влезе с мен: Ядец – целуна ме нежно, обясни калко е обичал татко, пожела ми да бъда силна и предположи, че сигурно той също ще умре ако влезе!
Та къде остана адекватната мъжка реакция!?
Може би съдя твърде строго… или пък ако беше започнал с „писенце, котенце” пак не бих го приела… Но вярната реакция е ясна, нали!?
PS: Напоследък пиша рядко. И аз си търся причината. Често са ме обвинявали в несподеляне – едва ли не осмият смъртен грях – опровергавам с този постинг. И ако това не е ексхибиционизъм – здраве му кажи! Ще се науча аз…