Господи, дай ми малко от твоята мъдрост!
Живея живота си на пресекулки, задъхано… Докато търся необикновеното не осъзнавам, че то е по пътя на обикновените радости като усмивката 
подадената ръка… ако щеш и в даването на път на пешеходеца…
Ивелинке, спри да искаш за себе си! Искай за другите, а се задоволявай с това, което те ти отстъпят! Това овчедушие ли е? Или благородство?
Господи, дай ми малко от твоята мъдрост!
…
Вървя по прашен земен път,
И гълтам мрак и някаква посока.
Тупти сърце във мойта гръд,
Крещи от непоследна болка.
Тъй търся брод към себе и и теб на този свят,
Невидим праг усещам в тъмнината.
Аз търся бряг,
Не сламка във водата.
Луната ми подава своята бледа ръка
И води ме от град на град,
Дорде намеря себе си и теб –
Мой враг, мой брат.
Тъй дните в нощи се превръщат,
А нощите във дни.
Ръцете грехове и радост ще творят
Борбата болки – болката борби.
Ивайло Кожухаров
Какъв е предела на силите? Къде? Кога си на ръба? Когато ревнеш от безсилие, че не ти достига времето, или когато все пак го пребориш, прибираш се и повръщаш от умора.
Незнам… Само моля Господ за още от Неговата мъдрост!
В детството си наричах „онази сила” Дядо Боже. Сега стана „Господ” Кога порастнах?..
Вие винаги ли помните всички рожденни и именни дни на приятелите си?
Е, аз пък имам невероятната способност да ги забравям! Имам една приятелка, която отдавна вече не живее в Русе. Бяхме най-близките приятелки и разбираемо всеки ден си бяхме заедно, докато си беше тук. Да, ама откакто замина нещо поразредихме разговорите… вече е доста по-трудно да споделяме всички онези работи, които преди до сред нощите нищехме и диплехме… Все още я чувствам като най-близкия си човек, изключая семейството, човек, който не ме е предавал никога…
Е да, ама вчера имаше имен ден, а аз съвсем изключих!
Сега дали е късно да й честитя, макар на патерица? Тя никога, ама абсолютно никога не забравя рожден ден… имен ден… годишнини и разни такива работенца. Аз пък обратното! И се чувствам неудобно… един вид - не държа толкова на нея, както тя на мен! Изкушавам се да й звънна… Ама… абе никак не обичам да се чувствам неудобно, но като съм такава забравана – ще ми се наложи! 
Готово!!! Даже се уговорихме да се видим – ще се връща този месец!!! То не било страшно бе! Дори не боляло!
Пет часа как тежки машини слагат вериги, а проходът брани свойте завои!
Та такаааааааа… нали съм споменавала, че обичам да пътувам! И значи: В неделя тръгнах за Бургас - този път с автобусче и слава на Бога, въпреки, че тогава още мъничко ме беше яд, че не съм с Коки, но както ще стане ясно по-късно добре че я оставих самотна на паркинга пред офиса. Пътуването - 5 часа с престои в Разград, Шумен и на някаква тъпа бензиностанция преди Айтос, с възможност да ползваш тоалетната клоняща към нула! Пристигам по тъмно, настанявам се в квартирата за временно ползване и установявам, че съм изпоумряла от глад! Че и жадна при това… Реших да пийна водичка от чешмата, но изведнъж в съзнанието ми изплува отдавна забравен разговор, при който съм научила, че винаги можеш да познаеш бургазлията-кореняк по ужасното състояние на зъбите, дължащо се на лошата вода! Решено значи: намирам магазин наблизо и попълвам провизии от храна и бира. Тук е момента да спомена, че много обичам Бургаското пиво и не мога да си обясня защо в другите градове го няма!? И така вече заситила глада си, настанена пред телевизора прекарах първата си вечер от командировката. Климатикът мъркаше доволно и ми осигуряваше необходимата доза топлина… аз и друга не исках точно в този момент, де
На следващия ден работа, клиенти, община и т.н…. Вечерта колежката без много да си дава зор ме изнуди да й отида на гости, че да не се успя на сутринта, когато тръгваме за Стара Загора. Там не без перипетии успяхме да се намерим с шефа… абе… работа.
Интересното беше като тръгнахме наобратно! До Казанлък дъжд, мокро, локви… вода! Ама много вода! Отгоре вода и отдолу вода! Ние на сухичко и топличко. Рецитирахме Опълченците на Шипка, кой колкото се сети и откъдето се сети. Пяхме „Зелмя в илюминаторе” (дано да не бъркам правописа на руски), а шефът се хвали как сутринта минал прохода за 40 минути – това му бил рекорда! По някое време дъждовните капки но предното стъкло нещо се промениха… казвам си – най-накрая да видя снежец, че то от две години май хубав пухкав сняг не съм виждала! Продължаваме нагоре… Една единствена кола срещнахме в насрещното и цялата отрупана в сняг! Моята радост се увеличаваше правопропорционално на изкачването нагоре и количеството сняг вече ставаше около 15-20 см! До срещата с първия закъсал ТИР! Цяла колона закъсали ТИР-ове! Опаляяяяяяя… просветна ми нещичко в блондинското мозъче. Ами сега! Някак си стигнахме до върха, където спрелите коли и камиони вече бяха подредени в две редици. Сетих се, че имам фтоапарат в сака и направх малко снимки, но нали съм пате не съм си взела кабела за да смъкна снимките. Пихме чайчета, ядохме семки… чакахме… и чакахме… тропосахме „Пътно поддържане” в Габрово. Газихме из снега Дори разбрахме, че на Шипка има скиписта, но пък нямало откъде да се наеме екипировка… Представих си се с ботушките на висок ток, яхнала ските За всеки случай проучихме и възможностите за преспиване в околните хотели и бунгала.
По някое си време се появиха разни снегорини и големи машини, дърпащи закъсалите камиони… Поизчакахме още половин час и се шмугнахме зад един снегорин слизащ надолу. Кой знае колко още тропоски сме отнесли от околните, но се придържахме плътно зад нашето спасение. Невероятно но факт – успяхме да слезем чак додолу и дори точно навреме да хвана автобус от Габрово за Русе. Никой в Габрово не знаеше защо по дяволите са затворили прохода! Там продължаваше да си вали противния дъжд и нямаше помен от пухкавия, красив бял сняг!
