Обичам да ходя в командировка. Миналата седмица бях във Велико Търново. Не е необходимо, мисля да доуточнявам, че бях с колата :) Предвиждаше се да приключа за един ден, но уви –наложи се да остана и на другия ден! И тук идва момента на истината… Нямам нищо предварително уговорено! Четка за зъби, бельо и чорапи са най-елементарното упражнение в случая. Оттам следва търсенето на хотел със сравнително прилична цена (вервайте ми за Търново никак не е лесна задача) и сублимния момент… как, къде и с кого да вечерям и изобщо да прекарам вечерта!
Позвъних на едно приятелче (капитан Падналими – да – за теб говоря) обаче уви – така е като решаваш всичко в последния момент – ядец - бил наряд (вечно се чудя какъв трябва да е глагола за извършването на нещото някакво такова „наряд”). Ами сега!?!? След цял ден работа се усетих, че май съм пропуснала обяда, пък и закуската… Много ми се щеше да сложа нещо топличко и течно в стомахчето… Да, ама не… как да сляза сама в ресторанта и да се преструвам, че не чувам разговорите от съседните маси? Абе не съм от най-притеснителните, но в този момент се спекох, буквално! Рум-сървис няма… Е, разреших си проблема, ама по не най-добрия начин – отидох до една пицария, хапнах набързо с един айрян… ами сега – навън е още светло… Обута съм на кокили и никак не ми се ходи безцелно по стръмните търновски сокаци! Наоколо не намерих откъде да си купя някое книжле… Компютър и интернет няма…
Да живеят мини-баровете по стаите!!! И Дискавъри по телевизията – оказа се, че прекарах една разтоварваща, спокойна вечер в хотела, дъвчейки солети и изпразвайки мини-бара! А, да не забравя и климатика – само той ме топлеше… Не са хубави тези работи, пък!
И като се замисли човек – кое му е толкова хубавото на командировките?