25 юни, 2007
Кога една връзка се превръща в тежест? Кога човекът, с когото ти е било приятно и си споделял часове и дни наред престава да владее мислите ти и се превръща в досадно задължение? Случвало ви се е, нали? Резонният отговор е, че явно не е било любов! It must have been love 
Да де, ама не съвсем! И всичките тези сложни думички… Защо усложняваме нещата с тях, след като са просто думички!? „Любов”, „Обичам те”… Твърде комерсиално и пошло започват да звучат. В случая винаги има един доволен от развръзката и един наранен! За да има баланс в природата… не може всички пък да са доволни! Усещането за отново върнататата свобода е прекрасно. Понякога обаче се питаш – какво да я правя тази свобода – тя не топли, не говори, не изслушва! Колко ли брака са се разпаднали след време само защото някой някога не се е престрашил да вземе свободата и живота си в ръце. А след време всичко се връща! Трудно ли е да вземеш такова решение докато не е станало късно?! Факт! Темата е необятна… А ако намесим и химията с разните му там ендорфини и хормони? Кога изчезва топлото чувство, наречено от хората любов, от биолозите нагон и т.н? Някои казват след 5 години не остава нищо от първоначалното еуфорично привличане… Други градят целия си живот на основата на добро приятелство… къде е истината???
25 юни, 2007 at 10:05 pm
За съжаление готови отговори и рецепти за подобен род страдания няма. Ако имаше, Бил Гейтс щеше да е просяче в сравнение с техният откривател. Може би, когато спреш да мислиш за още един човек постоянно, непрекъснато да правиш планове в множествено число и казваш ние, вместо аз, може би тогава си наистина свободен. И как какво да я правим свободата? Ами ще я инвестираме в себе си и във всичко онова, което липсата на свобода не ни е разрешавало, а много ни се е искало. Ще излизаме с когото си пожелаем и колкото пъти пожелаем, ще се отдадем на любимите си хобита, ще се наслаждаваме на флирта отново и на предизвикателствата на неизвестното…Давай по-ведричко и горе главата, Ивке!
25 юни, 2007 at 10:07 pm
И ще пътуваме, пътуваме, пътуваме, забравих най-важното. Човек е човек само коагто е на път,а сам се пътува най-лесно, бързо и ефективно. Така хем не се занимаваш да мислиош за опашката и ремаркето след себе си, хме контактите ти с всички други хора, които срещаш по пътя са много по-пъулноценни. Все пак, ако се изсипеш нбякъде с жена си те възприемат като “женен”, а ако се изсипеш като свободен номад те възприемат такъв, каъвто си. Коео е по-готиното?
25 юни, 2007 at 10:34 pm
в основата на всяка любов трябва да стои едно чисто и искрено приятелство..ясно е, че рано или късно любовта изчезва..но Обичта и приятелството са вечни…
26 юни, 2007 at 8:19 am
Тишо, ама моята глава си е горе, където й е мястото
Все пак благодаря за окуражителните думи. По-скоро постингът ми беше един такъв замислено-филосовски, а не “изстрадан”. Странно, усещането за това, че не бива да се съобразяваш вечно с нещо и някой си ми донесе много повече мир в душата от вечните отговори на въпроси “кой”, “къде”, “с кого”… бляяяя… А за пътуването - обещавам! Както казва шефът ми: “Ивка, раздавай заплатите и хайде в Албена, хайде в Бургас!” 
Соня, несъмнено си права, но случвало ли ти се е да класираш в ценностната си систма и емоционалния глад? Него къде го поставяш? Малко ми е раничко за плетката през камината, не мислиш ли?
26 юни, 2007 at 8:22 am
А, и да не забравя!!! Тишо, защо такова отношене към счетоводителите във втората част?! Ми така де - трябва и малко критика, на фона на всичките хубави думички, които напират отвътре, след като прочетох и втората част на книгата!
26 юни, 2007 at 3:10 pm
Вярно, че първите 5 години са такива….ама не мога да разбера откъде ти хрумна да пишеш нещо, което…..дай да не довършвам ;)) Мисля си, че приятелството стои в центъра на чувствата. Като се отбиеш командировка ще ти обяснявам на дъъъъъъълго и нашироооооко….
27 юни, 2007 at 12:07 pm
Ми това не е отношение към счетоводителите по принцип. Имам много приятели счетоводители. Трябва си специална психическа нагласа, за да упражняваш подбна професия, трябва прецизен ум, построен по определен начин. Това неизменно се отразява и на всичко друго в живота на счетоводителя - той обича да систематизира и подрежда. Ето например, единият от приятелите ми счетоводители подрежда всичко по дати и по азбучен ред, като се започне от книгите в библиотеките, мине се през файловата структура на хард диска му и се стигне до счетоводните отчети…Уважавам професията на счетоводителя, без нея бизнесът е заникъде и не показвам негативно отношение към професията, ако се говори за отношение, то може би е насочено към героя ми конкретно. И все пак, мисля, че ако генерализираме нещата, на вас ви се е паднало най-умного копеле, нали?
28 юни, 2007 at 8:28 am
Майчице мила…. то счетоводителя през твоите очи звучи като психиатрична диагноза!
Шегувах се за критиката 
Всъщност страшно ми хареса книжката. Вече я дадох и на колежката да чете!
29 юли, 2007 at 10:51 pm
Не бих казал, че любовта си отива след време. Може би при едни хора да си отива, а при дуги - не. Поне при мене тя се променя, става друга - по-зряла, по-спокойна, но пък определено по-силна и по-дълбока.
А вече минаха 18 години.